Постинг
09.08.2015 08:00 -
Моментно усещане
Днес си направих регистрация в Blog.bg. Зарадвах се когато го открих в интернет, нещо което ще запълва свободното ми време.
Днес съм в едно много странно настроение, едно леко притеснение, забулено в спокойствие и безразличие. В ума ми се лутат хиляди мисли, опитвам се да подредя всичко, но не се получава. Днес пак си мислех, колко проблеми имам в работата, в живота, колко съм нещастна понякога, и в един момент ми светна лампичката. Сетих се какво видях вчера....Пътувах с автобуса и си гледах отнесено през прозореца, тогава на светофара видях един мъж, на пръв поглед нищо особено. На възраст между 50 и 60 години, носеше патерица и просеше, ходейки от кола, на кола. Когато наближи автобуса, видях защо е с патерица, цялото му ходило беше увито в бинт, но се виждаше кракът, подут, зачервен, възпален и в рани. С това просене, може да събере пари само за хляб, макар и това да не е сигурно. Ами за лечение, гледката беше потресаваща, замислих се, колко ли боли.... и ако скоро не се лекува, както и ще стане, може да изгуби крака си.
Прибрах се, включих си компютъра и прочетох друга тъжна вест. От месец, следях една страница, за една от многото болни от рак, в страницата пишеше,че е починала. Много се натъжих, младо момиче, с планове, мечти...дълго време страда и се бори,но поради липса да средства и не само, си отиде без време. Забелязвам, колко много хора карат скъпи коли, много скъпи коли, харчат за скъпа козметика, за пътувания и много подобни. Вярно парите са си техни, ще ги харчат, както намерят за добре. Но има толкова страдащи, не може да се помогне на всеки, но може да се опита. Има лекари, има апаратури, има технологии, има медикаменти, и само защото човек няма едни "хартийки" така наречените пари, страда, агонизира и умира, като куче. Умът ми не го побира, всички сме хора.... дали наистина е така?
Започвам сериозно да се замислям над въпроса. От тук си давам сметка, всички ние, хората сме на земята, за определено време, идваме и си отиваме.Макар,че реално, никой не си дава сметка за това.Всички си мислим, че сме вечни, че това, което се случва днес на човека до нас, утре няма да се случи на нас. Един познат сподели, как шофирал и станал свидетел на катастрофа, спрял колата и видял как на улицата стоят жена и дете.И жената, и детето плачели, жената го молела да види има ли детето травми.За щастие и жената и детето били добре. Моят познат ги отвел до близкия тротоар и ги оставил, за да види как е мъжът с тях. През това време минавали безброй коли, от които хората само гледали случващотото се и никой не спрял, даже да попита, някой има ли нужда от нещо. Всички са се разминали с леки травми. Но човекът,който е спрял да помогне е потресен от видяното.
Как човешкото страдание се подминава с лека ръка.
И като се сетих за всичко това днес, и стигнах до извода, че аз съм един щастлив човек. На мен какво ми е? Жива съм, здрава съм, близките ми са добре, имам покрив над главата, имам храна на масата. Имам и стар телефон и стари дрехи, и какво от това? Важното е че ги имам. Когато човек остарее и умре остават само спомените и изживените моменти, направеното добро, и удовлетворението от него. Новата рокля си остава в гардероба, колата в гаража, човека изчезва.
Някой ще си кажат, е новата рокля и новата кола, също носят радост и хубави емоции, но това е до човека. Ако носиш стара рокля и купиш хляб за беден човек, пак ще си щастлив.
Както се казва "една пчела, кошер не прави". Така и един човек, не може да промени света, но може да подобри своя и нечии друг живот.
Започвам сериозно да се замислям над въпроса. От тук си давам сметка, всички ние, хората сме на земята, за определено време, идваме и си отиваме.Макар,че реално, никой не си дава сметка за това.Всички си мислим, че сме вечни, че това, което се случва днес на човека до нас, утре няма да се случи на нас. Един познат сподели, как шофирал и станал свидетел на катастрофа, спрял колата и видял как на улицата стоят жена и дете.И жената, и детето плачели, жената го молела да види има ли детето травми.За щастие и жената и детето били добре. Моят познат ги отвел до близкия тротоар и ги оставил, за да види как е мъжът с тях. През това време минавали безброй коли, от които хората само гледали случващотото се и никой не спрял, даже да попита, някой има ли нужда от нещо. Всички са се разминали с леки травми. Но човекът,който е спрял да помогне е потресен от видяното.
Как човешкото страдание се подминава с лека ръка.
И като се сетих за всичко това днес, и стигнах до извода, че аз съм един щастлив човек. На мен какво ми е? Жива съм, здрава съм, близките ми са добре, имам покрив над главата, имам храна на масата. Имам и стар телефон и стари дрехи, и какво от това? Важното е че ги имам. Когато човек остарее и умре остават само спомените и изживените моменти, направеното добро, и удовлетворението от него. Новата рокля си остава в гардероба, колата в гаража, човека изчезва.
Някой ще си кажат, е новата рокля и новата кола, също носят радост и хубави емоции, но това е до човека. Ако носиш стара рокля и купиш хляб за беден човек, пак ще си щастлив.
Както се казва "една пчела, кошер не прави". Така и един човек, не може да промени света, но може да подобри своя и нечии друг живот.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4
Архив
